Търкулна се кълбото на живота.
Разви се нишката до двадесет и пет...
Изучих медицината успешно
и гордо своя трудов път поех.
Годините летяха като птици…
Събития се нижеха безпир.
Възторгвах се от чуждите звездици,
а родните забравих най- подир.

Развиваше кълбото своята нишка…
Зъл вятър покрай мен се появи.
За роден дом се сетих със въздишка.
Носталгията с взрив ме порази!

Аз днес стоя приведен пред стобора.
В косата ми е мъдрото сребро.
Не чух мучащи крави във обора.
Не ме посрещна кучето добро!
А вратникът се бе увил с лиани –
по- здрави и от моето кълбо.
Пълзяха по дървета необрани,
убиваха и стръкче, и стебло.

Не ме посрещна милата ми майка.
Баща ми не изрече: - Как си ти?
До прага ни цъфтеше чудна лайка –
Прошепна ми: - Тъгата ги стопи!
Днес моят дом, днес моята родна къща
ме гледа със изплакани очи,
не виждаше, че в нея се завръща
детето от отминалите дни!

Литатру

(Снимката е от Фейсбук!)



©  №118030202739

Браво! Само чукни едно интервалче на " не виждаше", за да е пълно удоволствието, като те препрочитам.

Така е. Тичаме по градовете все "улисани" в работа и не се сещаме за родителите на село.

==============
Благодаря, Роси!
Хубава вечер!
:)

..............................
Така е, Краси!
Хубава вечер :)